"Единствените въпроси, които си струва да се задават:
Физическото безсмъртие възможно ли е в наше време?
Съществува ли По-висш интелект?
Как можем да постигнем тези две цели?
Ако отговорите ви са отрицателни, тогава нищо няма значение за вас освен задоволяването на роботизирания комфорт, преходната его-награда, генофондовата сигурност.
Ако отговорите ви са положителни, тогава се появяват най-ползотворните, приключенски и изпълнени с надежда перспетиви.
.....
По-висшият интелект сме НИЕ в бъдеще.
.....
Ако По-висш интелект не съществува, за нас е време да го създадем. В себе си ако е необходимо"
                                         Т.Лиари "Неврополитика", изд.Дилок, 2002,стр.233

Когато мислим за смъртта и безсмъртието не можем просто да разчитаме на здравия разум и да приповтаряме известни истини, а трябва да се опитаме да мислим теоретично, с вярна ориентация и повече доверие в собствената си природа. Като се вгледам в себе си виждам определено и ясно, че не искам да умирам сега, нито утре, нито някога в бъдеще! За мен смъртта ще бъде винаги неочаквана, ненавременна и нежелана! Преди да се аргументира със средствата на логиката, идеята за безсмъртие трябва да се преживее интуитивно. Силата на емоционално-интуитивната мотивация е такава, че в този случай именно тя излиза на преден план. Действително, човек или усеща в себе си потребността от безсмъртие или е безпредметно да му се привеждат каквито и да са логически аргументи. Повече шансове за успех в идейната комуникация съществуват, ако преди рационално-логическия анализ и предлагането на теория, просто се припомнят онези преживявания, състояния на емоциите, съзнанието и самосъзнанието, които правят неприемливо и непоносимо наличието на смърт и засилват потребността от свобода и безкрайност на духа. Затова бих казал:   Обърнете рязко главата си на дясно! Виждате ли нещо? Една сянка, която мигновено изчезва?! Да! Това е Вашата смърт ( дон Хуан в “Пътуване в Иксланд”), тя е винаги някъде около Вас и дебне! Помните ли смъртта?! Мислите ли за собствената си смърт, която ще настъпи някъде в неопределено бъдеще. Може би, след много, много години, а може би ... утре!   Драстичното сравнение на Шопенхауер доста успешно сепва всеки:   “... ние следваме хода на живота си с извънредно голям интерес, с хиляди грижи, хиляди предпазни мерки, толкова продължително колкото е възможно, подобно на това, както се надува сапунен мехур, мъчейки се да го надуваме колкото е възможно по- дълго, въпреки сигурността, че всичко ще свърши със спукването му.”    Не украсявайте представата за смъртта с удобни хипотези, като тази за задгробен живот, или тази за прераждането и т.н., защото има голяма вероятност всички тези хипотези да се окажат просто една измислица, създадена, за да помогне по-лесно да се понася мисълта за края. Изглежда, че смъртта не е нищо друго, освен  унищожение – необратимо, окончателно и с хода на времето пълно. Днес сме живи, съществуваме и действуваме, но никой не трябва да забравя, че това съществуване е “движение от мрак, в който не сме били, към мрак, в който няма да бъдем”/ К. Ясперс / . Именно тази представа за смъртта- като  нищо , като небитие , не е просто плашеща, тя е ужасна, непоносима, неприемлива и заедно с това вероятно  най-истинската. Истината тук звучи като провокация. Приемете провокацията! В края на краищата, именно истината, колкото и горчива да е тя, може да стане отправна точка за постигане на позитивен резултат. Колкото по-непоносима и неприемлива е истината за смъртта, толкова по-непреодолимо и безалтернативно е желанието за безсмъртие.            Този психически феномен при човека -  потребността от безсмъртие, свобода и неограниченост на духовното съществуване и развитие до безкрайност има съсвсем самостоятелно значение и трябва да бъде разграничен съвсем ясно от всякакви ирационални или рационални модели на безсмъртие, които са плод на следващи крачки на разума и въображението. В началото на този идеен процес, така или иначе стои потребността от безсмъртие. Тя е присъща само на човека, другите живи същества населяващи планетата не я познават. По този повод Е. Карамфилов казва: “Човек се различава от животните главно по две неща: че може да люби, а не само да се плоди, и че може да се стреми към безсмъртие, а не само да умира”.            Човешкият дух не може да бъде задоволен от няколко мига съществуване, дори и тези мигове да се измерват с години – десетки и дори стотици години. Не може да бъде подведен от качеството на живота, защото колкото и наситен и блестящ да е той, все пак всичко изчезва безвъзвратно и завинаги в момента на смъртта, все едно, че не го е имало. Колкото и дълъг, колкото и разнообразен, наситен и пълноценен да е животът, ако все пак завършва със смърт, с окончателно, пълно и безвъзвратно унищожение, той би бил  една безмислена и безмилостна шега / Б.Паскал /.             Заедно със смъртта на организма, настъпва и унищожението на психическия свят на човека, който във всеки отделен случай представлява оригинална проекция на реалната Вселена и далече надхвърля рамките и значимостта на носещия го организъм. При това, колкото по-организиран и богат, разнообразен и наситен е вътрешния свят на човека, толкова по-жестоко, болезнено и непоносимо е неговото унищожение. Безмерна нелепост са всички онези художествени произведения, философски и други съчинения, които си поставят за цел да примирят човека със смъртта. Стремежът към безсмъртие прозира от малкото и голямото в живота на всяка личност и има проявления от нивото на безсъзнателното психично до нивото на най-висшите прояви на духа. Само  личното безсмъртие  може да предаде завършеност, цялост и задоволяваща смисленост на индивидуалното човешко съществуване.            Стремежът към бесмъртие – вероятно това е най-концентрираната и изчистена воля за живот и свобода, ето защо този феномен трябва да се изтъкне, да се опознае и да бъде в началото на философското мислене.³             Съществена психологическа бариера пред осъзнаването и рационалното усвояване на потребността от безсмъртие е  аксиомата на финализма. Това е логическа и автосугестивна нагласа, която почива върху мисълта за всеобщност и абсолютност, непобедимост на смъртта.              На пръв поглед, като че ли всичко което знаем за природата и човешкото общество, тяхното настояще и минало, подкрепя аксиомата на финализма. Не бих се заел да уточня броя на литературните източници, които пряко или косвено засягат темата за смъртта и безсмъртието при човека. Тези есета, статии, книги, художествени , философски, научни, вероятно се изброяват не в хиляди, а стотици хиляди и дори милиони, задават мощен поток от идеи от дълбока древност до наши дни, който респектира и създава впечатлението, че едва ли може да се добави към него нещо оригинално, съществено и значимо, събуждащо интереса. И в този мощен поток, на пръсти се броят онези произведения, в които аксиомата на финализма не е основополагаща. Ето един типичен текст:            “Няма нищо неподвлстно на смъртта. Даже самата Вселена, съдейки по всичко, не е безсмъртна. Слънчевите системи се разпадат, загубвайки форма. Ослепителните слънца, просъществували милиарди години, изгарят и гинат. Континентите се разсипват в прах, планинските хребети се изглаждат, моретата пресъхват. Химическите елементи постепенно се рушат и разграждат. Радиоактивните елементи постоянно се разпадат. Субатомните частици престават да съществуват. Това, че човек е смъртен е добре известно. Първият и неоспорим постулат на формалната логика гласи:                                          “Всички хора са смъртни!” “ И този текст е от книга със заглавие “No more dyinig” (1976г. Дж.Курцмен и Ф.Гордон). На този цитат, може разбира се, да се възразява, че има определени неточности и пресилвания, но идеята по същество е добре подчертана – всичко е крайно, всичко се променя и преобразува. Следва увереността, че човек е  безсилен  пред тази  фундаментална проява на света. Безизходицата и безсилието се подчертават отчетливо от една внушителна армия философи, проповедници и мистици, за да ни предложат по-късно утеха както те я виждат. В “Тибетска книга за живота и смъртта”(Согиал Ринпоче), в предисловието направено от Далай Лама четем следното: “Смъртта е естествена част от живота и всички ние рано или късно ще трябва да се срещнем с нея. За мен има две възможности като отношение към смъртта, докато сме още живи. Можем да предпочетем да я игнорираме изцяло, или да я погледнем лице в лице, като мислим за нея и се опитаме да намалим колкото може повече страданието, което тя може да причини. Но и в двата случая, не сме в състояние да я победим.” Човешкото безсилие е добре подчертано и издигнато в необходима догма. Слабостта и логическата неиздържаност на аксиомата на финализма се разбират, когато се потърси една по-обща и абстрактна форма на това широко битуващо в ежедневието твърдение. Напуснем ли това ниво и потърсим по-дълбок, по-строг и пълен отговор на базата на научен анализ, незабавно се оказва, че не съществуват такива “фундаментални” и “общи” ограничения, че смъртта не е нито толкова обща и абсолютна, нито толкова непобедима, колкото изглежда. Вярно е, че всичко тече и всичко се променя, че целият познат ни свят се преобразува и променя и смъртта е един частен случай или израз на тази тенденция, но от това не следва, че изменението е абсолютно, а още по-малко, че смъртта е абсолютна. Подобна грешка е направил още в дълбока древност ученикът на Хераклит – Кратил, който абсолютизирал изменението и на всички въпроси отговарял въртейки пръсти. Действително, нищо не би могло да се каже за свят, в който изменението е абсолютно. Както е добре известно, не изменението е абсолютно, а  движението , а то има още един свой неотменим момент, освен изменението – това е  устойчивостта  или запазването. В структурата на движението и двете страни – изменението и запазването играят еднакво важна роля, взаимно се отричат, но и взаимно се предполагат. Не може да се определи някакво изменение без да се фиксира определено запазване и обратно. Изменението и запазването са двойка категории, които се предполагат, определят и отричат.            Хората като индивиди и общество осъществяват едно реално движение и развитие и в този процес еднакво абсолютни и относителни са както изменението , така и запазването. Ето защо, от общи съображения, подтиснати от собственото си безсилие, не бива да изоставяме гласа на собственото си “Аз”, което винаги по отношение на смъртта е категорично :  не приемам, не се примирявам! Може би в този случай, е по-добре да се доверим на интуицията и вътрешното си усещане, да се доверим на потребността от безсмъртие и подробно и задълбочено да изследваме, да търсим и дори да изобретим безсмъртие. Не бива толкова лесно да се отказваме от нещо, което ни е присъщо, да се отказваме и отричаме собствената си природа и да дирим примирение и утеха. Да помислим внимателно, не познаваме друго явление, толкова сложно, толкова динамично и активно, заредено с толкова експанзия, способности и възможности за движение и развитие като човека. Логично е да се предположи, че именно той – човекът, като феномен представлява най-яркия контрапример на аксиомата на финализма и мост от света на крайностите към света на безкрайността свръхзапазването и безсмъртието. За мен аксиомата на финализма остана някъде дълбоко в моето минало, заедно със спомена, че веднага щом я изоставих се озовах в напълно неизследвана територия. Дори самият термин го показва – без смъртие, няма смърт, а какво има – няма никаква информация. Липсва конструктивната съставка на понятието и всеки се лута в собствените си, понякога твърде плахи и ограничени представи за това хипотетично явление. И надежда, че вероятно ако внимателно изследваме  формите на запазване проявени в различните структурни нива на Вселената и във времето, ще открием свръхустойчивост и свръхзапазване и така ще навлезем в света на безсмъртието.   Моята изходна хипотеза е предположението от общ и абстрактен вид, че  личното безсмъртие, като някаква особена форма на запазване (или по-точно свръхзапазване) и приемственост при човека е възможно, необходимо и практически осъществимо.

На този постинг мога да отговоря само с идеята в мита за пещерата ,защото все още сме в нея и приемаме сенките за истина, а движението им за закономерност, която управлява всемира.
"В разговор с Главкон Сократ гради следната представа: Ние, хората, приличаме на затворници в една пещера. Така сме приковани, че можем да виждаме само стената в дъното на пещерата. Далеч зад нас гори огън, а между нас и огъня минава път, по който хора носят различни предмети: вещи, статуи, фигури на животни. Някои от носещите говорят, други мълчат. Ние, окованите, виждаме само сенките, които се отразяват в дъното на пещерата; чуваме само думите, които някои от сенките произнасят. Ала може да се случи така, че някой от окованите да се освободи. Тогава той ще може да обърне погледа си и ще види, след болката от светлината, действителните предмети. Естествено, освободеният може и да не понесе болката, и да предпочете да си съзерцава това, на което е свикнал - сенките; може да се противи, рече ли някой да го освобождава. Но може и да излезе от пещерата и да види най-истинската светлина - тази на слънцето. Тогава той ще прозре причината, поради която някои неща стават сенки и ако му се наложи да се върне в пещерата, сигурно ще поиска да сподели с останалите затворници истински видяното, ще заспори с тях и дори ще иска да ги освободи, за да ги приобщи към благодатта на светлината. Те първо ще му се изсмеят, а след това, остане ли непреклонен в желанието си да ги освобождава, биха го и убили. "
Време е човечеството да изпълзи на светло.

Независимо , че вечното и преходното са неделими, по отношение на вечното няма смърт, няма изграждане и разграждане. Смърт има по отношение на преходното, при което има изграждане и разграждане, като единен и неделим процес, продукт от съхранението на движението.

"...по отношение на вечното няма смърт, няма изграждане и разграждане. Смърт има по отношение на преходното..." За вечното и преходното говорите твърде абстрактно. И докато винаги сме в състояние да посочим нещо конкретно преходно, бихте ли ми посочили нещо конкретно вечно?

Вечното е реалност, която не се създава и унищожана
Към нея не може да се прибави нищо и от нея не може да се отнеми и унищожи нищо.Не може да се обясни с нищо сруго освен със собствената си същност. Но !.. Със собствената си същност може да обясни съответна преходност.
Такава вечнвост, в теорията за базанагта същност на Вечността - Бог, природа ,всемир и пр. която създадох за да дам необходимото теиретични обяснение на експерименталните резултати с които в 1960г. достигнах до откритието "Наличие на условия ,при които гравитационното поле не е консервативно "и до директните гравитационни дивгатели, е неделимото и съхранимо триединство от : пространство - материя - движение. От него и в него е всичко преходно, което се намира във всемира и то е във всичко в това число и у човека с тяло, ум и чувства.
От това триединство произтичат и вечните и ненарушими природни закони, без същността на което не може да ги има.
Това триединство не може да се обясни с нищо друго, освен със собктвената си същност и собственото си наличие и присъствие във всемира.